Съра, Мосюто, Рафата, Специалния и други

Харесвам италианския футбол. Харесвам го, защото е по-тактически, схематичен, защитен, мръснишки, задушаващ и пресметлив. Гледал съм как Барези, Бергоми, Костакурта, Малдини, Виерховод и други титани в защитния вал на италианските отбори газят противниковите нападатели. В средата на 90-те "Сериа А" диктуваше модата, английските отбори се опитваха да излязат от кризата след наказанието си, а "Барселона" и тогавашният "Дрийм Тийм" (мен лично не ме грабнаха) пробваха епизодични атаки към европейския връх.

 

Харесваха ми тогавашните мачове – може би защото отбори като "Аякс" със средна възраст 13 години можеха да смажат "Реал" на "Бернабеу" и после да вземат "Шампионската лига", а може би защото отборите имаха своя облик. Немските отбори умираха на терена, за да постигнат победата, но бяха лишени от импровизатори (с изключение на бели лястовици като Анди Мьолер и Марио Баслер). Холандците (или суринамците) се забавляваха и съчетаваха превъзходната си техника с добра дисциплина, но не успяваха да си вкарат положенията. Французите изживяваха своя катарзис в пост емокостадиновия и преди зидановия си звезден период. Италианците биеха, но както "Аякс", така и "Борусия Дортмунд" бяха достатъчно палави, за да им развалят партито. Испанците се забавляваха, а резервата на Ромарио в "Барселона" играеше титуляр в националния отбор. В този период най-големи аплодисменти печелеха английските отбори.

 

Англичаните бяха едни симпатични, праволинейни и неуморни и наивни момчета, които си играеха тяхната игра. "Манчестър" газеха в този момент, но го правеха, защото Сър Алекс Фергюсън вече беше започнал да опитва от забранения плод – плод който ще доведе до появата на Шейх Мансур. Стилът който беше налаган от английските отбори като "Ковънтри", "Шефилд Юнайтед", "Шефилд Уензди", "Нотингам", "Ипсуич" и другите средняци беше много ритане и още повече тичане. Центриранията валяха, което ги правеше безкрайно предсказуеми, но по един незабравим начин симпатични. Ставаха здрави мачове, без никой да жали своите и противниковите крака, но с неподражаемото британско джентълменство. Симулантите първо бидеха бити от своите, после от противника, а чак накрая получаваха картон от съдията. Не си спомням подробности от тези мъжки битки, но усещането за един празник на здравия, мъжкия и честен футбол си остава и до днес.

 

Първи бяха "Юнайтед"! Те свалиха топката и започнаха една по-координирана и подредена игра. Започнаха и да се влагат повече парички. Дойде Петер Шмайхел, който по-късно щеше да стане герой заедно с Брайън Лаудруп и другите датски момчета, събрани от плажовете, за да станат европейски шампиони 1992 г. Все повече чужденци започнаха да се привличат на острова, но те нямаше как да променят толкова силно стила на игра. Тази роля изиграха треньорите! Фъргюсън положи основите – направи го най-вече с привличането на иконата Кантона. Аз все още не разбирам защо той е „толкова велик”, но истината е, че промени стила на манчестърци. Все пак с момчета като Денис Ъруин, Рой Кийн, Райън Гигс и другите те си оставаха британски отбор с британски облик. Те поведоха трансформацията на британския футбол, което доведе до доминацията им след 1993 г., но не я завършиха.

 

Ако "Манчестър Юнайтед" са най-знаковият отбор на острова през 90-те, бих желал да направя представяне на отбора, който махна английскито от английския футбол. 

 

 

 

Искам да разгледате отборът на "Арсенал", който триумфира през 1994 с Купата на носителите на национални купи! Тук са Дейвид Сиймън, Лий Диксън, Найджъл Уинтърбърн, Пол Дейвис, Стив Болд, Тони Адамс, Кевин Кембъл, Стив Мороу, Алън Смит, Пол Мърсън и Ян Сели. Всички са англичани, а дори и в резервите различните знаменца са ирландското и шотландското! Това е "Арсенал", който дори когато падаше с гол в 120-тата минута през 1995 – пак му се радвах (макар тогава да играеше и ЕДИН швед – Стефан Шварц). През 2006 на финала на "Шампионската лига" имаше двама англичани в групата за мача, като след идването на Арсен Венгер все повече се залага на атлетични тъмнокожи състезатели, които по възможност да са „французи” или поне от бивша френска колония. Не съм расист, но когато отнемат идентичността на един клуб или на цял един футболен шампионат – това ме дразни.

 

 

Очертавайки втората половина на 90-те и първата петилетка от новия век "Манчестър" и "Арсенал" не оставиха друг шанс на британските отбори, освен да подходят по същия начин. Започнаха да се наемат чужди футболисти и чужди мениджъри. В "Челси" това бяха Гулит, Виали, за да се стигне до Жозе „Специалният” Мауриньо!

 

"Ливърпул" след френското си страдание с Жерар Улие заложиха на по-южната кръв на Рафа Бенитес и той им се отплати с един трофей в "Шампионската лига" и безброй мъки.

 

Хуанде Рамос, Гуус Хидинг, Карло Анчелоти и множество други топ треньори, които измиха английския маниер и го смениха с континентален също имат място тук. Те съумяха да превърнат "Премиършип" в най-гледаното първенство в света, както и в може би най-силното, но твърдо не най-английското. Гледайки най-доброто първенство все по-рядко виждам млади момчета от Англия, които да намират място в топ отборите, а най-пресният пример бе с най-добрата школа на острова – тази на "Манчестър Сити", които по времето на Стюърт Пиърс изкараха едно поколение от много талантливи момчета, които трябва да се задоволят с второстепенна роля в мега-проекта на шейх Мансур и Манчини (изключение прави само Майка Ричардс).

 

И така тенденцията е все повече хора по цял свят да гледат английски футбол и все по-малко да виждат Английския Футбол! Ако не ми вярвате – погледнете националния отбор на страната и представянето му!

 

На този фон Кени Далглиш може би е свежият полъх сред британците и надявам се да донесе промяната. Каква би била тя – може би "Барселона" и "Борусия Дортмунд" са приятни примери…