Слънцето изгря на “Емирейтс”
Неделята бе един особен ден за английския футбол и в частност за феновете на “Ливърпул” и “Арсенал”. Мърсисайдци спечелиха след невероятна драма финала за “Карлинг къп” срещу игралия изключително добре тим на “Кардиф”, но аз бих искал да се фокусирам над мача, играл се по-рано през деня в северен Лондон.
Дербито на двата ненавиждащи се отбора на “Емирейтс” бе колкото емоционално, толкова и шокиращо като развой и резултат.
Като дългогодишен фен на “Арсенал” съм преживял много радостни и за жалост не по-малко тъжни моменти в гледане на любимия отбор. Не бих се впускал в подробности, но съм фен на отбора от края на 90-те и това почти съвпада с кариерата на Арсен Венгер в Англия. На мача в неделя имаше доста банери и плакати в подкрепа на отбора и на мениджъра, защото в този толкова тежък за клуба момент подкрепата от феновете е жизнено важна. Има много фенове, които желаят Венгер да си тръгне след този сезон (в това число и аз самият), но има и хора истински верни на клубната идея, които в неделния следобед бяха окачили банер “Art15te”. Това е името на най-новата френска филмова сензация “Artiste”, която снощи грабна цели 5 “Оскар”-а в най-престижните категории – включително за най-добър филм и най-добра мъжка роля.
В неделя този банер бе в подкрепа на френския главен герой на “Арсенал” – Венгер. Той се е доказвал през годините като един истински артист и заслужава това си признание заради начина, по който изумява публиката си. Кой би предположил, че тимът на “Мосюто” ще надиграе така може би най-добрия отбор от октомври насам в първенството? Когато излязоха стартовите състави, сигурен съм, че всеки фен на артилеристите се е ударил звучно по челото, виждайки Бенаюн и Росицки в единайсетте. “Какво, по дяволите, си мисли, че прави тоя французин?! Жервиньо се върна от Африка, защо ще пускаш Бенаюн вместо него…” – това бяха моите разсъждения преди мача и съм убеден, че са много хората, които мислеха като мен.
Мачът започна и едва в 4-тата минута “шпорите” стигнаха до гол. С малка доза късмет, но съвсем очаквано именно гостите бяха отборът, който откри резултата. В този момент чувствата на ярост и тъга отново вземаха връх вътре в мен (за кой ли път този сезон). Но пък бе един хубав слънчев ден. Нямаше помен от студа, който изтърпяха “Арсенал” в Съндърланд или пък от разораната нива на “Сан Сиро”. Слънцето, 60 000 души на “Емирейтс”, отличното тревно покритие и, разбира се, най-големият дразнител – “Тотнъм”. Всички тези фактори бяха на лице и явно всички те бяха взети под внимание от “артиста” Венгер. Топчиите заиграха спокойно и като че ли се отърсиха от шока на ранно допуснатия гол. Атаките се редуваха и към двете врати, но пред вратата на Брад Фридел като че ли бе по-напечено. Слънцето още не я бе осветило съвсем, но за играчите на “Арсенал” тя сякаш бе облицована със сигнални лампи и станьол за по-добра видимост. Целта бе тази врата да бъде поразена възможно най-много пъти. Важен фактор за добрата игра на домакините бе и фактът, че след толкова мъки по крайните зони на защитата на Вермален, Кошчелни и кой ли не още, най-накрая на терена играеха двама истински крайни бранители в лицето на Кийрън Гибс и Бакари Саня. Именно вторият центрира в 15-ата минута към лидера на отбора Робин Ван Перси, който отправи опасен удар към “светещата” врата и замалко не възстанови равенството. Малко по-късно след корнер за домакините, Томаш Росицки отправи хубав удар с глава, но Фридел отново спаси. “Арсенал” играеше силно и голът бе въпрос на време.
Не така обаче мислеха гостите. В 32-та минута, след прецизен пас на Лука Модрич, Гарет Бейл взе предимство пред Кийрън Гибс и когато влезе в наказателното поле, чукна топката покрай Шчезни и се строполи на земята. Майк Дийн веднага посочи дузпа, въпреки че от повторенията се виждаше, че такава по-скоро няма. След дълго оспорване, все пак дузпата бе вкарана от бившия “топчия” Адебайор. Чест прави на тогоанеца все пак, че не се израдва бурно на гола си, както бе сторил преди година и нещо като играч на “Манчестър Сити” и си бе спечелил омразата на феновете. “Арсенал” играеше добре, но изоставаше с 0:2 в 35-ата минута. Просто “прекрасен” старт за всеки фен на “артилеристите”. Камерите започнаха да шарят из стадиона. Ту показваха отчаяния Венгер, ту публиката и най-вече банерите. Единият от тях гласеше “class is permanent” (класата е вечна), а другият – “Art15ste” (в чест на 15-годишния престой на артиста Венгер в “Арсенал”).
Аз лично ги приех с лека насмешка, но дълбоко в себе си се надявах да греша и онези верни фенове, които дават луди пари да гледат на живо отбора и да го подкрепят, да излязат прави. И те бяха. О, колко прави се оказаха те!
На терена вреше и кипеше. Робин Ван Перси компенсираше безумно слабата игра на Уолкът през първото полувреме и именно след тяхно взаимодействие холандецът уцели гредата в 40-ата минута. Топката се отби от страничния стълб, а голмайсторът лежеше на тревата, сякаш безсилен пред собственото си нещастие, но бързо се изправи, защото опасността не бе преминала. Гибс овладя отбитата топка, подаде на Артета, който пък центрира меко с левия крак и завърналият се след тежката контузия, която бе получил именно срещу “Тотнъм” в срещата на “Уайт Харт Лейн”, Бакари Саня вкара с мощен удар с глава. Публиката и футболистите на домакините полудяха. Това бе искрата, която щеше да подпали стадиона. 3 минути по-късно миг гениалност на Ван Перси и публиката вече бе в екстаз. До края на полувремето оставаха 6 минути и за това време Арсенал имаха шансове, колкото нямаха за цял мач в Милано. До трети гол така и не се стигна до почивката, но слънцето над “Емирейтс” само се засилваше.
Артистът направи своя номер на почивката и “Арсенал” излезе по-кръвожаден отвсякога. “Тотнъм” бяха размазали “Нюкасъл” в предния кръг с 5:0, бяха победили “Арсенал” с 2:1 в първия мач помежду им през сезона, но не бяха подготвени за това, което се случваше този следобед. Да водиш с 2:0 като гост на най-големия си враг и да получиш 2 бързи гола точно преди почивката сигурно е трудно за превъзмогване и крайно деморализиращо. Гардът на “Тотнъм” падна почти веднага след подновяването на играта.
Първо в 47-та минута удар на игралия великолепно в този мач Бенаюн бе спасен с мъка от Фридел, а в 51-та американецът бе безпомощен при едно фино докосване на Росицки – 3:2 за “Арсенал”. На домакините сякаш им поникнаха криле и те гордо ги размахваха до края на мача. Преобразилият се след почивката Тио Уолкът направи 4:2 въпреки нескопосаното си поемане на топката в 65-ата минута. 3 минути по-късно отново крилото на Англия вкара с хубав шут по диагонала и реши този зрелищен мач в полза на домакините.
Вдъхновеният “Арсенал” не спря да напада и изпусна още куп добри положения. Скоро не бях гледал любимия ми отбор да надиграва друг тим по такъв начин, а камо ли доскорошния претендент за титлата. Истинска наслада за очите ми бе това второ полувреме. Чудех се как така, въпреки че нито един път не преодоля Кайл Уокър един на един, Йоси Бенаюн играе прекрасно. Чудех се защо Росицки не спира да тича, въпреки че трябваше да си тръгне заедно с Аршавин през трансферния прозорец. Чудех се защо Алекс Сонг ми изглежда като някой 19-годишен батко, който играе в училищния двор срещу седмокласници и не им дава топката, а знаем колко добри са халфовете на “Тотнъм”. Чудех се защо, по дяволите, трябва да играе Мертезакер, при условие че Вермален и Кошчелни имат такъв добър синхрон помежду си. Имаше много, много малки детайли, над които размишлявах, но го правех със страхотно задоволство, сякаш се чудя кога съм забравил тези 5 лева в джоба на дънките, които вадя от гардероба. На всички тези въпроси, освен за дънките, може да даде отговор само един човек, един истински артист – Арсен Венгер.